Блог

Имало едно време едно Сърце…

Някога то светело като слънце, смеело се като дете и туптяло от радост.
Но с годините хората го натоварили със страхове, грижи и „трябва“. И Сърцето се свивало, свивало и изстинало.

В една зимна нощ небето запалило огромна златна Луна в знака на Лъва. Тя застанала сама – горда, ярка и топла- срещу цял куп студени мисли и тревоги от другата страна на небето.

И прошепнала:

„Спомни си кой си…..Ти не си създаден да оцеляваш….Ти си създаден да светиш.“

Лунната светлина влязла в заключените кътчета на душите и започнала да топи стария лед: където отдавна нямало смях, тръгнала топлина, където имало умора – пламнала искра.

И хората започнали да си спомнят радостта.

Радост – слънцето като гост в душата.

В същата нощ на небето се появила Звездата – тиха, нежна и лекуваща.
Само светела, присъствала. И всяка душа, която я видяла, усетила надежда.

Ароматът на жълтия кантарион се носел във въздуха като спомен за лято.
Канелата запалвала вътрешния огън.

Розовият пипер връщал ентусиазма.

И постепенно светът започнал да се затопля отвътре, не отвън.

Стар мъдрец някога бил казал, че човекът е щастлив не когато печели много, а когато служи с любов.
(Този мъдрец се казвал Емануел Сведенборг.)

Когато сърцето живее със смисъл – радостта сама идва.

И така Пълнолунието в Лъв всяка година се връща не за да ни изпитва,
а за да ни напомня за посланията на  радостта и нейните другарки, светлината и звездата:

• Да си позволяваме радост в дребните, ежедневни дейности;
• Да живеем със светлина в сърцето си;
• Да слушаме посланията на душата си.

И ако в тази нощ усетиш топлина без причина – значи Лъвът е отключил душата ти.

И слънцето отново е станало гост в теб…